6.ІХ.
Иска ми се да използвам малкото време преди да се стъмни. Ето ме в Пирин и както се вижда – този път с голямо желание да пиша. Сам съм.
Не бях приятно изненадан от факта, че днес като българин ще трябва да работя на националния празник на страната си, но въпреки това бях на работа (дадох “дежурство”). После успях да хвана в 16ч рейс, който минава през Предела от автогара “Овча купел”. Интересното беше, рейсаджията, който поначало не беше особено доброжелателен към мен, по странна игра на случайността ми стори не малко добро. Когато му казах, че съм за Предела, той раздразнено заяви, че “не можел да ми спира на стръмното при кафетата”, а евентуално би ме оставил “чак горе на чешмата”.
- Идеално! – отвърнах му аз. – Точно там отивам.
Спести ми значително разстояние от пътя, за което на мен и през ум не ми минаваше нахалството да го помоля. Реших и си наложих да му отправя трудното за изговаряне “Благодаря Ви!”, когато слезе да ми отвори багажното.
На “Чешмата” пийнах малко вода, смених тази от София, хвърлих поглед на картата, изпуших цигара и поех./Вече нищо не виждам./
7.ІХ.
Мисля си за Хемингуей и за това как той вмъква в “Да имаш и да нямаш” десетки страници с персонажи, които изобщо нямат място в този роман. Възмутен съм му, с други думи, а иначе на моменти Хемингуей ме хвърля във възторг. Ето. Подобни мисли ми идват вероятно от ракията. На това пътуване не нося книга за четене – за да не ми тежи.
Намирам се на няколко крачки под х.Яворов. Нямах намерение да достигам тази хижа, но направих грешка. Типично за мен – преходите ми да се оказват несъизмерно по-дълги от скромните, поначало, планове.
8.ІХ.
Хладно е сутрин, но нес кафето с мляко е горещо.
Втора нощ преспивам в пълна забрава, а планинарството се явява в неясните ми сънища като нещо отминало или предстоящо. После се събуждам, виждам стените на палатката и разбирам, че съм на път. Не, че съм против спестяването на многобройните шумове на гората през нощта, на които без друго съм свикнал да не обръщам внимание, но си мисля, че ще трябва да намаля вечерната доза витамини: в противен случай ще ми се наложи в последните дни съвсем да се лиша от нея.
Събуждам се, щраквам фенерчето, за да видя колко е часа, пийвам глътка доволно замръзнала през нощта вода, надувам постоянно спадащата възглавница, стягам въжето на качулката на спалния чувал, набутвам назад разпиляната по лицето ми коса и заспивам. Ако сутринта наближава съм доволен, ако ли пък не – все едно.
Преходът от Предела до х.Яворов се оказа, както и бях чувал за него, неприятен. Приемам, че местността си заслужава усилията все пак. Първоначално пътеката рязко и не прагматично се изкачва на височина близо 2600м, за да свърне упорито надолу, чак докато разбереш, че си слязъл вече достатъчно низко, за да подхванеш отново да се изкачваш: преди последното спускане към хижата. /Опа –а! Мъглата плъзна отдолу и Старото знае какво означава това. До няколко часа ще се изкачи нависоко и най-вероятно следобед ще вали. Неприятно./
Грешката, за която споменах, бе там, че подминах реката, край която смятах да бивакувам. Направих го, защото от една страна покрай отвесните и необозрими на височина скали, които ограждаха реката се образуваше предизвикващо призъзвания течение, но основно продължих да вървя, за да се отдалеча от забелязаната и явно обитавана колиба, край която предпочитах да не бивакувам. Маркировката на картата пресичаше още две реки преди хижата. Те се оказаха пресъхнали. Без вода аз пък се оказах в безизходица. Хвана ме яд. Спрях и изядох няколко филии хляб, тъй като перспективата да готвя в близко бъдеще се бе внезапно отдалечила. Беше ми мъчно за уютния бивак от предишната вечер и с раздразнение обмислях резервните варианти за екстремно бивакуване. Скоро се успокоих и ентусиазма ми се върна. “Каквото е, такова.”
Мъглата скри слънцето и настана студ. Ръката ми трепери и едва пиша. Остана да допия кафето и да събера палатката. По идея ми предстои дребен, двучасов преход до Суходолското езеро. Надявам се по-късно времето да се оправи, макар че се съмнявам. Неприятно е когато вали и е много студено.
16ч
Бате Райко се опитва да се показва на моменти, но съвсем плахо. Не вали за щастие и за сега. Изпълних заплануваното за деня и преминавам към последната точка – да пиша. Беше ми трудно да си представя комфортност в това, да съм седнал с химикалка в ръка върху земята, ободряван от студените полъхвания на вятъра и без да мога да си пийна нещо топло междувременно. /Бе тая мъгла само чака да седна да пиша и плъзва! Странна работа. Интересно как още не е заваляло, при условие, че си изпрах чорапите.?/ Не смеех да си сваря кафе толкова късно, а другото “топло нещо” не биваше да пипам, защото запасите от него застрашително намаляваха. Оставаше да си сваря чай, но от какво? Обикалях полянките между клековете, търсейки бурен пригоден за целта, но резултатите не ме насърчаваха да се върна за плик до бивака. Накрая забелязах между скали край езерото няколко стръка мащерка и ги откъснах. Върнах се до огнището, за да видя какво ново около няколкото филии, които бях подредил върху камъните, за да се подтоплят. Осъществих втори набег за мащерка, макар и не толкова славен. Всичко в околността беше прегоряло. Поради липса на по-добро брах изсъхнала мащерка, която все още миришеше. /Край завесата падна. Мъглата е влажна и лъха на фризер./
Красиво е тук, “чудно хубаво”, клековете са в наситено тъмно зелено, скалите са отвесни, полянките – малки и уютни, поточето ромоли до мен и симулира звуци, щото има-няма ми се причуват женски гласове от към езерото (самодивите струва ми се използват подобни подмолни способи), което е зад клека и не се вижда от мястото ми. Навсякъде наоколо стръмнини, а върховете над мен, ама са едни скални зъбери, достигат според картата около 2700м, което ще рече, че аз самият няма как да съм под 2500м. Често прелитат стръвно дребни птици и прикрякват уплашено.
Мисля си за мъжките гласове, които ми се счуват на моменти и за вероятността, това да са жертвите на самодивите или за другата, също толкова невероятна възможност, да са туристи, които не би следвало да са толкова късно тук, освен ако не са решили като мен да преспят край езерото. После – дълго затишие и ето ме отново, пак сам, седнал върху навития спален чувал с олекнала, празна глава, пиещ не лош чай от мащерка, непонятно спокоен, ставам, покатервам се върху близкия голям камък, хвърлям поглед на ляво и на дясно или на където и да е, после слизам от камъка, качвам се на съседния, без умисъл, без предварително да съм решил да го направя, слизам и от него, и отново сядам, или отивам до раницата, за да погледна часовника, ха!, вече са минали два часа, откак взех тефтера и ето, в следващия момент знам колко е часа точно толкова, колкото съм знаел преди пет или десет минути. Това е планината. Невъзможно е човек да разбере усещането, освен ако лично не го е изпитал. Спомням си как на вр.Юмрука играех ръченица и крещях срещу свистящия вятър, гледайки залязващото слънце.
- От тук се виждат страхотни залези. – ми бе казало момчето от х.Ехо по-късно същата вечер.
- Знам. – отвърнах му аз.
Започна да ръми от мъглата и прибрах багажа. Опънал съм, което поначало рядко правя, преддверието на палатката с два скършени клона, но изглежда повече затруднява достъпа до нея, отколкото да изпълнява някаква друга функция. Преодолявам го пълзейки на четири крака.
Днес се справих с краткия, но подчертано труден преход, без да бързам и по обед се появих край Суходолското езеро. Бях изпреварил мъглата и тя захлупваше низината, докато Бате Райко жизнерадостно ме напичаше. Заобиколих езерото по брега, оставих си багажа и се запромъквах между клека там, където малкото поточе напускаше езерото. Така попаднах на идеалната за моите цели полянка с огнище. Мястото бе скрито от всякъде, ако изключил малкия участък от пътеката, по която бях дошъл, който открих взирайки се надолу и откъдето съответно бих могъл да бъда забелязан, но по-скоро случайно и ако изобщо някой минеше от там този ден; след като падна мъглата вече бях тотално неоткриваем. Всъщност не, че бих се притеснил да опъна палатката на самата пътека, както между другото бяхме направили с Косьо миналата година, точно тук и по странно съвпадение, точно на същата дата. (Тогава ни пра яко дъжд.)
Готвих, прах, сварих си чай. Лошото е, че манджите с ориз приготвяни на огън стават отчайващо еднообразни, независимо какви и колко подправки сложиш. При първото ядене ти изглеждат прекрасни, при второто – не чак толкова, по-натам – поносими и накрая минаваш на икономичния режим “яж само в краен случай”. (Цитатът струва ми се е от Богомил Райнов.) После ядох и писах, и сега съм пред падането на нощта. Голям бахър е и ще взема да си пийна; остави чая. Палатката пък е опъната под наклон и ще трябва така да запреча раницата, че да не се получават свличания цяла нощ. Не съм си мил още зъбите. Нужен е кураж в тоя студ и тази ледена вода.
Няма звезди. Какво ли означава това?
следваща
|
част 1